Виктор Юго: „Поетът трябва да върви като факел пред своя народ!“
Виктор Юго, поетът, романистът, драматическият създател, критикът, публицистът, общественикът, чието творчество изпълва целия XIX век, от дълго време мина границите на своето време и на своята татковина. Той намера свои възторжени фенове измежду всички нации на света, всички генерации, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална популярност на Юго, това безусловно приемане на творчеството му от толкоз разнообразни по дух и образование хора? Към отговора на този въпрос може да ни приближи един взор върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок по този начин: „ Музикален като Верлен, благозвучен като Расин, метежен и застрашителен като Бодлер, скулптор на поетически видения и деен участник в буйните политически битки на своето време като Данте, героичен като Байрон, поетичен като Кийтс, утопичен като Шели, подигравателен и явен като Хайне, уединен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, сексуален като Мюсе, набожен като Ламартин — това е Юго. “
Виктор-Мари Юго (Victor-Marie Hugo), роден на 26-ти февруари 1802 година в Безансон (Франция), е най-малкото от трите деца в фамилията на Жозеф и Софи Юго. Заради военната работа на бащата, фамилията постоянно пътува до Испания и Италия. През 1813 година Софи Юго напуща брачна половинка си и дружно с децата си се открива в Париж, където Виктор и братята му Абел и Йожени прекарват детските си години. Именно във френската столица бъдещият публицист получава образованието си. През 1819 година блясва геният му и печели народен поетически конкурс. Две години по-късно майката умира. Юго мъчно понася загубата й, поради мощната им връзка. Успехът му идва през идната година, когато излиза първата му книга „ Оди и всякакви стихотворения ". Талантът му е видян персонално от тогавашния крал Луи XVIII, който го възнаграждава с годишна пенсия от 1000 франка. Жени се за ученическата си обич Адел, с която имат четири деца. Личност като тази на Виктор Юго няма по какъв начин да се дефинира единствено с една дума. Няма по какъв начин да се ограничим и да кажем, че е единствено публицист. Той е и стихотворец, драматург, държавник и даже художник. Днес е прочут най-вече с романите си „ Парижката Света Богородица " („ Notre-Dame de Paris ", 1831) и „ Клетниците " („ Les Miserables ", 1862), само че е взел участие също по този начин и в политическите диспути в Камарата на лордовете. Заради политическата си ангажираност и многочислените си изявления, е наказан на 20-годишно заточение по време на Втората империя. Малко са тези, които 
знаят, че Юго способства за обновлението на поезията и театъра по времето на Романтизма през XIX в. Той е водеща фигура, която буди удивление от доста свои съвременници, освен създатели, само че и литературни критици.
Обемното му творчество обгръща съвсем целия XIX в., като няма тематика, по която да не е изказал гледната си точка. Стихотворенията му са освен сантиментални, не обръща внимание единствено на пристрастеността. Интересува се освен от вътрешния, само че и от външния свят, от детайла. От поетическа позиция и похватите, който употребява, Юго е модернист – употребява освен класическото римуване на двустишия, само че се пробва да употребява и по-сложни, а от време на време се оставя на въображението си. С майсторство доближава до повтаряне на фразата, до потреблението на алитерации и асонанси, които са приятни за ухото на читателя. Юго се изрича остро във връзка с потреблението на триединството в нещастието на време, място и деяние, както и за сковаността на езика, поради неговата етикеция. Драматургът приканва за по-гъвкав стих, а също по този начин поучава сътрудниците си да търсят тематики в историята. И в случай че читателите не са осведомени толкоз с поезията му, то сигурно най-малко са чували за най-известната му драма „ Ернани " (1830). Трагедията споделя за персоналните мемоари на Юго, натрупал по време на честите си пътувания до Испания, разказани с огромно въображение. Още с слагането си за първи път на сцената, драмата провокира протест, тъй като споделя за спора сред испанския крал и благородника – бандит Ернани. Ябълката на раздора е доня Сол, която би трябвало да избере настойник на сърцето си. Драмите демонстрират един нов и по-остър език, който до този миг не се е употребявал в литературата. Ето за какво може да се каже, че минорните усеща и нежните думи са сменени със суровата реалност на времето. Това е и завършек на епохата на Романтизма и началото на Реализма. Това време е и завършек на дългогодишния брак на Виктор със брачната половинка му Адел, която стартира връзка с известния тогава критик Сент Бьов. Юго също намира разтуха в лицето на младата актриса Жулиет Друе, с която има връзка, а по-късно му става секретарка и го съпровожда при пътуванията му. Друга персонална покруса е гибелта на най-голямата му щерка. Безспорен факт е, че романът „ Парижката Света Богородица " му носи международна популярност. За детайлните и реалистични описания, създателят работи с архивите на Париж. Действията са толкоз детайлни, че читателят мигновено става част от романа, поглъщащ го с увлекателността си. Романът, който ни кара да се замислим върху обществените несправедливости, обаче е „ Клетниците ". Той ни среща със злободневните тематики, с детската работна 
ръка. Бедните клетници би трябвало да бъдат избавени, само че им е нужно освен това от нестихващата духовна религия на техния татко Юго.
Не можем да си представим една история на френската лирика, нито пък историята на европейската лирика без Юго. Неговият стих изпълва века, по този начин както този век напълно изпълва творчеството на поета. Изключителната му плодовитост е феноменална. Разнообразието във връзка с тематики, облици, картини, ритми и метри е негов най-ярък и неоспорим белег. В поезията той вижда чудесна многоцветна градина, в която няма неразрешен плод. Всичко е обект на поетично пресъздаване, всички сюжети имат право на наличие в поезията. „ Няма положителни сюжети — твърди той, — има единствено положителни и неприятни поети. “ Цялата реалност с нейните контрасти, конфликти, с върховете и паденията, с цветовете, багрите и шумовете, е в поезията на Юго. Затова в тази лирика съжителстват всички регистри и тоналности: епически, елегически, сатирически. Или както се изрази един актуален френски критик, Юго е единственият, който съумя да свири на всички струни на своята лира.
През 1885 година, след малко боледуване, Виктор Юго умира на 22 май на 83 години. Тялото му е изложено за поклонение пред Триумфалната арка, а доста негови другари, сътрудници писатели и жители на Франция показват възхищението си и го изпращат в последния му път до Пантеона, където се намира и през днешния ден. Думите на обичания френски публицист, че „ свободата стартира с подигравка " карат читателите му да се замислят кое е значимо във време на нравствена рецесия. С неподправената си откровеност и гения да показва думите с мелодия, Виктор Юго постоянно ще има място в литературната история. Силата на романите на Юго е освен в пламенната отбрана на индивида и неговото право на благополучие. Тя се корени и в забавното водене на описа, в истинската сюжетна линия, въпреки че тя постоянно е начупвана, прекъсвана от нови епизоди и мнения на автора; силата им се крие в пластичния изпъкнал жанр, кондензиран с особена вещественост от ярки цветове, шумове и темп, крие се в нарисуваните с всесилен размах картини на Париж от 1482, на Париж от 1830 година, на океана, на естествените стихии, на катедралата „ Света Богородица “ и изключително на придвижването на тълпите, уличните боеве, барикадите, революциите… Написаните в последния интервал от живота на Юго произведения „ Думи и каузи “, „ Изкуството да бъдеш дядо “, „ Папата “, „ Върховна младост “, „ Религия “, „ Четирите направления на духа “, както и, многочислените съчинения, оповестени след гибелта му, допълват картината на една невероятна свръхчовешка работливост, която само че своя размер и мащабност може да се съпостави с продуктивността на Шекспир, Гьоте или Толстой.
Юго остана в сърцата на хората, тъй като въплъти в себе си духа на народа и духа на своето цялостно с несъгласие време; тъй като извърши историческата си задача на публицист — сътвори произведения, които съставляват, по думите на Луи Арагон, елементи от една симфония, която може да се назова „ Любов към човечеството “. Ценностите, които отстоява Юго, са безконечни, всемирен полезности, чието реализиране е цел на прогресивните публични придвижвания и в наше време. Тъкмо по тази причина великият френски стихотворец от XIX в. Виктор Юго и през днешния ден, 100 години след неговата гибел, принадлежи на нашето съвремие, на нашето бъдеще.
Инфо: www.spisanie.to
